Само през нощта си истинска

Смехът ù наелектризираше въздуха. Сивиръс се отдръпваше, смутен от нея, сякаш очакваше всеки момент тя да избяга. Тя береше различни цветя и току слагаше някое зад ухото си, за да пококетничи, а после го връщаше в ръката си, където бе събрала прекрасен букет за майка си. Не спираше да бъбри, толкова беше ентусиазирана, че ще заминат за Хогуортс заедно, без въобще да подозира, че пътищата им ще се разделят.
Лили.
Името се плъзгаше по езика му, когато родителите му се караха и трясъкът на счупено стъкло запълваше детските му сънища; когато по-големите момчета го сочеха и му се подиграваха, а минаващите покрай тях възрастни не правеха нищо да ги спрат и понякога се подхилкваха заедно с хулиганите; когато в яростта си късаше дрехите, принадлежали някога на майка му, а сега носени от него, защото съдбата беше безжалостна в подигравките си към него; когато ноктите му се забиваха в плътта и сълзите капеха от очите му.
Лили.
Тя беше ангел-хранител и негово проклятие. Не можеше да седи близо до нея, без да чувства бремето на собственото си съществуване - пропито с болка и омраза, и жлъч, и безверие. Той беше нескопосан и уродлив пред нейното съвършенство и макар че тя с нищо не показваше превъзходството си, той усещаше несъответствието на съдбите им, които се отблъскваха като два положително заредени магнита.
Лили.
Когато стана време за обяд и тя каза, че е време да се прибира, Сивиръс сви рамене, без да вдига поглед. В действителност му беше трудно да повдигне тази тежест от плещите си, но се боеше да се покаже глупав пред нея, затова си придаваше безгрижен и отчужден вид. Но Лили беше умна, толкова умна, дори за тази крехка възраст; тя виждаше приятелството в очите му, виждаше доверието на лицето му, което нарастваше с всеки изминал ден. Тя прехапа устни.
- Сев - каза. Той вдигна леко брадичката си, но очите му все още я избягваха. Лили се наведе леко към него и къдриците ù се посипаха по рамото му. Тя го целуна внимателно по бузата, а после хукна зачервена, преди той намери обяснение на реакцията ù.
Сивиръс дълго гледа подир нея, преди тялото му да зафункционира отново. Той вдигна треперещата си ръка и я допря до мястото, където устните на Лили го бяха белязали - до живот! беше сигурен - и той усети нежната топлина, останала от дъха ù.

Сивиръс Снейп влезе в стаята. В мига, в който го стори, зърна крайчеца на червените коси, които се скриха твърде бързо, и макар че той направи няколко бързи крачки, не беше достатъчно, за да ги стигне. Въздишката излетя от устните му и се скри в единия ъгъл на стаята. В него все още зрееше надеждата, че ще я види поне за миг, ще се докосне до нея, ще чуе името си, изречено от устните ù. Измина миг, после два. По бузата му се стече сълза, но той не посегна да я изтрие, защото тялото му беше сковано от безсилие.
Той направи още няколко крачки напред, за да се сблъска с истината за пореден път. Пръстите му се докоснаха до огледалната повърхност на Ейналеж и след миг Лили се върна. Усмихна му се и му направи знак да се приближи. Наведе се така, сякаш за да го целуне, но устните ù се размърдаха. Изрече няколко думи - деца на тишината. Сивиръс се сви и отдръпна ръката си. Можеше да бъде какво ли не - толкова неизречени неща бяха останали между тях, но той изпита болезненото усещане, че сричките нашепваха за вината му, гласните крещяха в омраза, а съгласните съскаха с чисто презрение. Снейп се отдръпна - лицето му беше изкривена гримаса на болка и ужас. Толкова ясно си представи зелената светлина, която я удря в гърдите, че за момент сякаш това не беше илюзия, а спомен - той стоеше рамо до рамо до Черния лорд и гледаше как животът си отива от нея. А не беше ли станало именно така? Завист и егоизъм бяха погубили единственото хубаво нещо в живота му.
Той бе убил своя ангел, преди да успее да го спаси.
Сивиръс напусна стаята, а зад гърба му, заключена в огледалото, Лили Евънс плачеше.