bonzai.

Светлина.
Нали е светлина? Би трябвало.
Оглеждаш се и вече не си толкова сигурен какво се случва. Може би си тук, може би не. Хората... те сигурно говорят. Гледат те. Може би говорят на теб, може би не. Светлина. Или мрак? Какво е? А дали изобщо те интересува?
Може би. Може би не.
Оглеждаш се и вече не си толкова сигурен какво мислиш, че се случва. Нещо в теб ексалира, но какво е? Толкова много въпроси, толкова малко интерес. Отбелязваш колко е странно, как за две минути можеш да се превърнеш в пълен интроверт. Какво правят интровертите? Може би точно това, което правиш ти в момента. Седене и зяпане в една точка. Пропадане в реалността, само за секунда.
Реалността не е истинска.
Съвсем друга концепция.
Оглеждаш се и вече не си толкова сигурен какво вярваш, че се случва.
Може, мислиш си, нищо да не се случва. И най-вероятно нищо не се случва. Или пък се случва, но твоето необичайно интровертно в момента съзнание не може да го възприеме. Опитваш се да се огледаш и изведнъж всичко се размазва - форми, цветове, силуети. Ясно, казваш си, когато вестибуларният ти апарат регистрира движение без да има реално такова.
Светлина е.
... надяваш се.
Струва ти се, че ти се слуша музика, но не си сигурен дали си струва усилието и дали не е по-добре просто да се отпуснеш. По всички диагонали, цветно, двадесет и четири карата. Нещо със сърцето... сърцето...
Пропадане в реалността, само за секунда. Достатъчно, за да разбереш, че реалността не е истинска. Достатъчно, за да разбереш, че сърцето ти бие по-бързо, отколкото би трябвало. Реалността не е истинска. И тогава някой ти казва нещо. Наистина.
И тогава страхът те сграбчва.
Наистина.
Ужас и паника, ето точно това е ескалирало в теб през цялото време, осъзнаваш. Ето точно това си усетил в началото. Най-дългото пропадане в реалността. Крайниците ти не са били студени. Били са сковани от ужас, просто не си го разбирал.
И това е последното, което разбираш... наистина.
До тук.
Край.
Свършено е.
Край.
Не разбираш какво се случва, не можеш. Но е страшно. Плаши те до смърт, края. Той е толкова близко, о, толкова близко... О...
Защо? Нямаш време да се запиташ. Нямаш време за нищо. Единствено можеш да страдаш неимоверно в частите от секундата, останали ти на разположение. На теб и на всички други. Господи... Всичко ще свърши всеки момент по най-ужасяващия начин и изход няма. Всеки, който си обичал, ще бъде унищожен. Всеки, който си мразил, ще бъде унищожен. Ти ще бъдеш уножен. О, боли... боли... отчаянието...
Пропадане в реалността.
ХАЛЮЦИНАЦИЯ.
Не!, казваш. Не!
Крещиш ли? Имаш чувството, че крещиш.
Толкова мъка, отчаяние, безсилие и страх, събрани в рамките на 0.000001 секунди. Защо?
Нямаш време да се запиташ. Краят ще дойде, ще дойде, ще дойде ей сега. Ще дойде.
Не се молиш. Няма смисъл. Знаеш, че всичко ще приключи и не можеш да предупредиш никой, не можеш да направиш нищо.
Няма светлина, няма спасение. Този път всички сте изгубени.
Трепериш.
Не искаш да свършва всичко, НЕ ИСКАШ, О, КАК НЕ ИСКАШ, как само те е страх... колко само те боли...
Трепериш.
Няма да има никой и нищо след миг. Една част от теб осъзнава, че този миг се бави прекалено дълго време вече, но друга, по-голяма и привидно рационална част е сигурна, че този миг е постоянно ей сега, ей сега, ей сега. Ще дойде.
Трепериш. Сълзи. Крещиш.
Не можеш дори да изразиш с думи агонията, в която се намираш.
Най-големия ти страх. Това ли е?
О, Господи, та ти имаше бъдеще... имаше... Сега с всичко е свършено. С всички е свършено.
Защо? НЯМАШ ВРЕМЕ ДА СЕ ЗАПИТАШ.
Не можеш да мислиш в конвенционалния смисъл на думата, просто не можеш. Виждаш всичко. Знаеш как ще приключи и това те ужасява. Нищо не е такова, каквото изглежда, абсолютно нищо. Как само боли... не искаш това, искаш всичко да си е както преди.
Но те, те дори не знаят какво ги чака. Надничаш иззад ръката си, покрила ужасеното ти лице. И ги виждаш, държат се сякаш няма нищо, сякаш са безмъртни и имат цялото време на света. Сърцето ти бива разкъсано на милиони частички от този факт, и всяка частичка бива безмилостно разбита, анихилирана.
Скриваш лице отново. Дишаш дълбоко и накъсано.
Плачеш ли? Крещиш ли?
Изведнъж усещаш натиск по гърба.
НЕ, МОЛЯ ВИ, ОСТАВЕТЕ МЕ НАМИРА, НЕ ГО ПРАВЕТЕ, НЕ МИ ГО ПРИЧИНЯВАЙТЕ...
... надушили са те.
НЕ! НЕ! НЕ! МАХНЕТЕ СЕ, МОЛЯ ВИ... МОЛЯ... НЕЕ! НЕ ИСКАМ! НЕ ИСКАМ!...
И плачеш.
ОСТАВЕТЕ МЕ! ОСТАВЕТЕ МЕ! НЕ МИ ПРИЧИНЯВАЙТЕ НИЩО!
И крещиш.
МОЛЯ ВИ, МОЛЯ ВИ! МАХНЕТЕ СЕ! МОЛЯ ВИ!
И плачеш.
И те боли.
Гърбът те боли. Пропадане в реалността, само за секунда.
И осъзнаваш.
#халюцинация.
Но ето, нещо разяжда кожата на гърба ти. В съзнанието си наблюдаваш как тя кипи. Гърчиш се, наистина се гърчиш. Но от това само става по-зле.
Но ето, нещо гори кожата на гърба ти. В съзнанието си наблюдаваш пясъците в пустинята. Слънцето. Гърчиш се, наистина се гърчиш.
Но от това само става по-зле.
Вече дори не можеш да решиш дали е киселина или просто си изгорял зверската и по неволя си се оказал гол срещу слънцето в пустинята. Усещаш жегата, но в следващия момент казваш "Нещо ми разяжда гърба". И учудващо, но получаваш отговор:
Нищо не ти разяжда гърба. Това не е истинско, успокой се.
#халюцинация.
Но ето, изпитваш нужда от присъствието на един човек. В съзнанието си крещиш за този човек, но него май го няма. Без значение, че чуваш гласа му от време на време - него го няма тук. Без значение, че сякаш седи до теб - него го няма тук. Наистина.
А реално само той и единствено той може да облекчи, да спре всичко това.
Обаче наистина, наистина го няма.
Може би просто ще те убият.
И тях също.
Свърши се, нали?
Нали?
Светлина.
Мрак.